Back to poetry

Gray morning, as usual.

Half the city
underwater, the other half
above the clouds.

A fisherman on the pier
casts wide his net again
and again.

Nothing.

Someone has scrawled
on the wooden guardrail

Is true love
always & forever

He casts his net in the water.

Farther down three fishermen
listen to the radio.

You make me feel
like a natural woman.

A seal swims up to the surface,
looks around
and dives back in.

This slideshow requires JavaScript.

Amorphophallus titanum

“Hey–I just saw this come across the wire. I’ve heard about these things – the largest flower in the world. Any interest in checking it out tomorrow evening?” my friend Nick wrote in an e-mail.

I don’t care much about botany and I find trips to botanical gardens lobotomizing, but a corpse-smelling flower named titan arum, or Amorphophallus titanum, sounded too tempting to resist. I mean, what could be better than the scent of rotten flesh coming off a giant penis. Here’s what the almighty Wikipedia had to say on the subject:

The titan arum or Amorphophallus titanum (from Ancient Greek amorphos, “without form, misshapen” + phallos, “penis“, and titan, “giant”) is a flowering plant with the largest unbranched inflorescence in the world. (The largest single flower is borne by the Rafflesia arnoldii; the largest branched inflorescence in the plant kingdom belongs to the Talipot palm, Corypha umbraculifera). It thrives at the edges of rainforests near open grasslands. Though found in many botanic gardens around the world it is still indigenous only to the tropical forests of Sumatra. Due to its fragrance, which is reminiscent of the smell of a decomposing mammal,^[1] the titan arum is also known as a carrion flower, the “Corpse flower”, or “Corpse plant” (Indonesian: bunga bangkai – bunga means flower, while bangkai means corpse or cadaver; for the same reason, the same title is also attributed to Rafflesia which, like the titan arum, also grows in the rainforests of Sumatra).

The buzz of media flies was in the air. On Berkeley’s Botanical Garden webpage, on Facebook, even on Twitter. There were hourly updates on the plant’s growth, special graphs, news reports.  ”Maladora is opening! Garden open til 6 tonight,” one rapturous Twitter post announced. Maladora (the apt name given to this particular titan arum) would bloom and stink only for a day or two before returning to its non-pornographic dormant state. It could take years before its next sexual awakening, so we had to hurry up to witness the dirty miracle.

The next day Nick and I were on our way to the botanical garden up in the Berkeley hills.  We couldn’t exactly smell out way to Maladora – the flower was supposedly encased somewhere in a glasshouse – but at every step there were secret and not-so-secret signs and arrows nudging us in the right direction. This was our Holy Flower quest… across the desert and through the mountain to Strawberry Canyon, to the Temple where the flower that – where the flower that holds the stink of a dead animal resides forever.

Now, being the dorky graduate students that we are, Nick and I engaged  in some iconoclastic literary promiscuity.

Gather your titan arums while ye may, / Their stink is still a-flying. / And this same corpse that rots today / Tomorrow won’t be smelling.

This is the flower primeval…

And a more literal one: Stetson! / You who were with me in the ships at Mylae! That corpse you planted last year in your garden, / Has it begun to sprout? Will it bloom this year? Is it possible that T.S. Eliot had in mind the titan arum?

And what about Victorian poetry? Surely, the Corpse Flower would be the perfect image. Were Victorian poets aware of it? After all, it was scientifically described in 1878. There’s a dissertation chapter in here. “Festering Beauty: Swinburne’s Amorphophallus titanum.”

Or Baudelaire? Les Fleurs du mal. True, the guy died in 1867, but come on, there must be some correspondences. “II est des parfums frais comme des chairs d’enfants, / Doux comme les hautbois, verts comme les prairies, /— Et d’autres, corrompus, riches et triomphants.”

Indulging in such literary fantasies, we finally reached our coveted destination. There, inside the glasshouse, in the hot, humid, rancid air, it towered  in all its virulent virility, the titanic flower. A giant penis in a giant vagina. At last! If I died now, I’d die happy.

A small crowd had already gathered. There was a radio journalist, a TV crew. Two old ladies stood sentry next to the flower like curators in front of the Mona Lisa. “The flower is very rare,” one of them, wearing a peacock-patterned neck strap and a purple blouse matching some of the flower’s colors, patiently explained to the curious. “It grows only in Sumatra.” “Carrion-eating insects pollinate it,” the other, dressed in mournful black, told me. “When it flowers, it heats up to mammalian body temperature to lure in the beetles and flies.”

“Isn’t it difficult to stand that smell for a whole day?” I asked.

“Yes, it’s pretty hard,” said the black-clad lady. “It smells like my neighbor’s garbage can.”

“It smells like a dirty graduate student,” a person from the crowd piped in.

I sniffed my armpits. Did I really smell like carrion? I took a shower just yesterday.

Nick and I stood around for a while, marveling at the sheer weirdness of nature. Why does such a flower exist? To make men jealous? To provide material for dissertation chapters? O, Amorphophallus titanum, thou art sick!

On the way out we saw a donation jar with a label “Donate to feed the titan.” We dropped a dollar each and went out to get some fresh air.

This slideshow requires JavaScript.

Google Wave

A friend of mine recently invited me to join Google Wave. It looks like a pretty awesome product – like most Google products – except I still can’t figure out its precise function. I understand it’s all about the quick and easy sharing of conversations and media, real-time editing, surfing the waves of the new age, but you could still do all of this pretty well with regular e-mail. So I’m wondering if Gwave is supposed to work side by side with Gmail (quite meaningless) or is GWave the new generation of e-mail services, which would completely supplant Gmail (makes sense)?

Зелен(нясал)ата ни култура

OK, I’m posting an essay on Green/ish Culture I wrote for the May 2009 issue of the Bulgarian magazine Manager. Sorry English-language speakers – my previous post should give you some idea of the ground covered here. (You could also try Google Translate for what it’s worth.)

Note: A recent environmental campaign for saving Bulgaria’s forests has the green stripe from the Bulgarian flag gradually disappear until there’s nothing left but white and red. I actually used that image at the very beginning of my essay some months before the campaign kicked off. I don’t know if it’s all just a coincidence (I admit that the flag idea is not terribly original) or a minor case of plagiarism, but, whatever the case, I’m glad we are all thinking the same thoughts.

Зелената култура на българина прилича на масивен златен кръст, окичил косматите гърди на дебеловрат мъжага. Българското зелено е мъртъв цвят, отживял символ, който обичаме да показваме за престиж пред другите, но който отдавна е изгубил смисъл за нас. Българската Швейцария. Зелени гори, зелени поля, зелени култури – думи, думи, думи. Когато бяхме малки, ни учеха, че зелената лента в трибагреника символизира дивната ни природа, която векове наред майчински е закриляла бунтовници и хайдути. Днешните бунтовници, неколцината останали такива, скоро няма да има къде да се скрият. Което може би е добре. Ред е на децата да излязат да бранят старата си майка, докато е все още жива. Или просто можем да помолим поляците да ни отстъпят знамето си.

Няма защо да се самозалъгваме. Опазването на природата никога не е било съществена част от българската култура независимо от хилядите родолюбски стихове, фолклорни и партизански песни, възпяващи дебри и балкани. Фактът, че много от нас са израснали на село, с мотика в ръка, не ни прави природолюбители. Човек може да прекара целия си живот в горите тилилейски и пак да не забележи дърветата около себе си. Това, че сме запалени сноубордисти или излизаме на походи в планината, или лагеруваме лятото на плажа, не означава задължително, че ни пука за заобикалящата ни среда извън егоистичния фактор на удоволствието. На Витоша има толкова шума, колкото листове от салфетки. Във водите на Черно море плуват безброй найлонови медузи. Да обичаш и цениш природата заради самата природа е въпрос на образование и висока емоционална култура – не на диващина.

Спомням си онези десетолевки и двайсетолевки с лика на Георги Димитров от едната страна и завод с димящи като лами комини от другата. Или петолевките с курортни станции и препълнени плажове. Или двулевките с гроздобер. Банкнотите вече не са същите, но нищо не се е променило чак толкова в зелената ни (червена?) култура от комунизма насам – освен, че от време на време можем да пътуваме до по-зелената чужбина и да плащаме в зелено. Природата като строителна площадка за неспирен прогрес, природата като потенциален парцел за изграждането на фабрика, хотел, басейн, голф игрище, ски писта – това е нашата проникновена и толкова елементарна мечта. Тя не е само българска, разбира се, и не е ограничена единствено до съвремието. Когато Одисей пристига на острова на Циклопите, той е отвратен от дивата растителност и некултивирана земя, която намира, от игривите кози, свободно подскачащи от канара на канара. Един неизползваем и ненужен пейзаж. За Одисей – за цялата западна цивилизация след него – инструменталната функция на природата, нейната потребителна стойност, е единственото, което я прави ценна за хората. Всичко останало е просто празно пространство, вакуум.

Библейската традиция е не по-малко експлоататорска по дух, досущ като наръчник на младия мениджър: “И рече им Бог: Плодете се и размножавайте, напълнете земята и обладайте я, и владейте над морските риби, над въздушните птици и над всяко живо същество, което се движи по земята”. Светът е създаден за удоволствието на човека, който, седнал на директорския си стол в центъра на вселената, експедитивно се разпорежда с движимото и недвижимото си имущество. Първите колонизатори на Новия свят охотно са ползвали библейските съвети, за да оправдаят безмилостното заграбване на природни ресурси. Вярващи и невярващи, потомците на колонизаторите уморено шофират по стъпките на бащите си. Китайците, някога толкова влюбени в разцъфнали череши и тихи езера, сега бясно летят по петролната диря на колонизаторите.

Българите, за щастие, не носим на съвестта си такива тежки грехове. Ние не сме унищожили природата на цели континенти, не сме изтребили милиони в името на пари и религия. Може да сме християни, но много-много не четем Библията. Принудиха ни да изпратим войници в Ирак, но се върнахме с празни ръце. Изобщо как някой смее да ни критикува за липсата на зелена култура, когато светът около нас е почернял! Защо гледат сламката в окото ни, а не видят гредата в своето? Не рециклираме боклука си, хвърляме опаковки и фасове по улиците, не пестим вода и енергия – голяма работа. Няма ние да оправим планетата, я. Ние сме една кофичка кисело мляко – една кофичка повече или по-малко не може нито да помогне, нито да навреди. Каква изобщо е връзката между нас и застрашените от изчезване бели мечки?

Ключовата дума е връзка. Липса на връзка, на връзки. И тук не става въпрос за обувки и вратовръзки. Липсата на социални връзки, на връзки между нас самите и заобикалящата ни среда, е най-сериозният проблем в България. Ние сме самотни бели мечки, изолирани в ледените си бърлоги. Нихилистични и солипсистични, алиенирани. Живеем натъпкани в панелни блокове, чуваме как съседите пикаят и се чукат, но всъщност сме толкова далеч един от друг, колкото звездите в нощното небе. Ние сме разпилени мъниста на скъсан гердан. Последното, което може би продължава да ни свързва, е българският език. Но дори езикът не е достатъчен за слепите и глухите. Опипваме напосоки света около себе си и единственото, което ни интересува, се намира на върха на пръстите ни.

В средновековната и ренесансова философия има една важна концепция, наречена “великата верига на битието”. Основната теза, просто казано, гласи, че всичко в божията вселена е взаимосвързано с безброй невидими нишки. Хора, животни и растения образуват единна естествена система, като всеки елемент е неразривно свързан с всеки останал. По същия начин функционира и човешкото общество – няма професия или класа, която да е ненужна. Ако един-единствен елемент бъде премахнат, балансът на цялата мрежа се разпада. В оригиналния си вариант “великата верига на битието” има своите проблемни страни (вселената е строго йерархична и статична, за да поддържа стабилността на феодалния строй и да не остави място за социална мобилност), но, цялостно погледнато, всъщност не е чак толкова далече от съвременното ни разбиране за биологичното равновесие на екосистемите. Както и за взаимозависимостта на всички ни вътре в обществото, което споделяме.

Но каква аджеба е връзката между някаква средновековна верига на битието и зелената култура на българина? Връзката е, че когато не можем да забележим връзките, всичко се разпада. Може би най-страшното наследство на комунизма е, че разруши желанието ни за комуналност. Комунизмът прекъсна напълно връзките между нас, между нас и околния свят. Принуждавайки ни години наред да живеем заедно, да ходим насила по бригади и уборки, без реално да разбираме значението на социалната солидарност и ангажираност, политическата система ни научи да се отнасяме с отвращение към споделения живот и дори към природата. А ние, родените през комунизма, днес неусетно учим децата си на собствените си разочарования. Битието несъмнено определя съзнанието.

Не е нужно да изброявам как българското общество се разпадна напълно през последните двадесет години, как изгубихме връзка с околните и околната среда – една кратка разходка из мръсните улици и градинки на София ще ни убеди, че нямаме никаква принадлежност към общо пространство. Изобщо всичко, което се намира извън собствената ни глава и апартамент, е без значение и може да върви по дяволите. Дори нещо на пръв поглед толкова невинно като тютюнопушенето в кафенетата е израз на нашето нежелание да изградим уважителна и компромисна социална среда. Обвити в облаци дим, ние се интересуваме само и единствено от цигарата на върха на пръстите си, без да забелязваме седящите до нас. Какво общо мога да имам аз с човека на съседната маса?

Липсата на идея за общо и обществено пространство за съжаление означава и липса на грижа за природата – не е ли природата нашето най-общо пространство? Точно така – обществената ни апатия замърсява околната среда. Когато не желаем да гласуваме на избори (“няма връзка между моя глас и управлението на тази скапана държава”), ние съвсем несъзнателно пускаме бюлетината си на улицата (“няма връзка между моята хартийка и цялостната мръсотия в града”). Всичките боклуци по улиците са неизползвани бюлетини. Гражданските и екологичните ни грехове са едни и същи. Въпросът е да видим връзките.

Безразсъдното разхищение на вода и електрическа енергия, нежеланието да рециклираме отпадъците си, предпочитанието да се возим с личния си автомобил вместо да ползваме обществен транспорт, има връзка с всичко и всички, не само с по-високите ни месечни сметки. Замърсявайки природата, ние бавно, но сигурно разрушаваме великата верига на битието – българската, но и световната, от която неизменно сме част. Когато даваме съгласието си за (или не протестираме срещу) изграждането на нова писта или поредния хотел в защитена природна местност, ние слагаме подпис, ако не под собствената си смъртна присъда, то под смъртната присъда на нашите деца. Наистина ли живеем толкова несъзнателно, че вече не ни интересува какво ще оставим след себе си? В този век на свободна информация и връзки със света ние май сме най-самотното поколение.

Изход, разбира се, има. И то не един, а много. Сериозни държавни и частни инвестиции в областта на зелените технологии, градския и обществен транспорт, екологичния туризъм, както и в производството на биохрани, е важна първа стъпка в правилната посока. Трябва да се отърсим от виждането, че екологията е ненужен лукс и прищявка само за богати държави – екологията всъщност е високопечеливш и перспективен бизнес, който може само да ускори, а не да забави, икономическото ни развитие. Също така са нужни нови закони, които, от една страна, най-строго да санкцонират замърсителите на околната среда, а, от друга, да насърчават чрез допълнителни данъчни облекчения и преференции инвеститорите в екологията – тук влизат както фирмите, така и частните лица. Но нито едно от тези “бизнес” решения и пет пари не струва, ако в същото време не започнем да озеленяваме българската култура. Добре е да се научим не само как да пазим природата, но и какво е гражданственост. За да успеем да защитим правата на природата, трябва да защитим своите собствени права. Да намерим връзките между нещата в този свят.

Thistle & trash

The end of November. Sofia, Bulgaria. I should be wearing a sweater underneath a zipped-up parka. A woolen hat, mittens perhaps. It used to snow here in November – a few centimeters, no more, the pleasant foreplay of winter, but enough for all the horned up skiers and snowboarders to start waxing their toys, glancing up occasionally at the white, diaphanous lingerie of nearby Mount Vitosha (2290 m). Instead, dressed in a t-shirt and light cotton pants, I’m stalking through dusty monochromatic fields, interspersed with the lonely Priapi of dry thistle. November 26, 2009. Sunny, no wind, 23°C. I’m sweaty and slightly flustered I didn’t bring any water with me.

I’ve come here to document the illegal disposal of domestic waste and construction debris outside Sofia’s beltway, just south of the city. Sofia may as well be the dirtiest capital in the European Union – loose plastic bags and cigarette butts strewn everywhere, second-hand cars and buses spewing out clouds of jet-black exhaust – but this is only the tip of the garbage heap. Just beyond the city limits, the countryside  is devastated. Anyone who has had the opportunity – if that is the word – to peek out of a porthole on approach to Sofia’s aptly named airport Vrazhdebna (related to the Bulgarian word for “hostility”) has seen the wasteland underneath, gray and lunar, drab villages scattered here and there like the bootprints of an astronaut. “And the dead tree gives no shelter, the cricket no relief, / And the dry stone no sound of water.” It is a melancholy view, remembering that Bulgaria, a country of only 111,000 sq km huddled in the heart of the Balkans, is – or at least used to be – a true natural jewel, with geographic and climatic diversity that has no rivals on the continent. Promotional videos of the tottering tourist industry still rely on that old grandeur: the sparkling golden halos of the Black Sea beaches, the seven glacial lakes in the Rila massif like a stairway to heaven, the prelapsarian valley of roses where men and women in national dress merrily dance away in the perfumed air. The reality, unfortunately, is much more down-to-earth and equally clichéd. Bulgaria is a country on the brink of environmental disaster. Illegal logging, laissez-faire construction of hotels and condos along the Black Sea coast and the mountain resorts of Rila and Pirin, unchecked contamination of soil and underground waters, lack of adequate waste disposal facilities, poaching of endangered animal species – these are just some of the major environmental problems facing Bulgaria today, and which, though willfully ignored by almost every Bulgarian government in the last twenty years, have been finally taken up by the European Commission. Bulgaria has always depended on the kindness of strangers.

The greatest environmental problem, however, is not environmental. It is mental. Despite the hundreds of folk songs and poems extolling the rugged loveliness of mountains and woods – the sanctuary of Bulgarian guerrillas who fought against Ottoman rule in the 19th century, – despite the pride taken in the natural world – our Little Switzerland, people still like to say – Bulgarians are generally dismissive of environmentalism. Nature is the empty space where one could dispose of all the unnecessaries of life. No man’s land. During Communism every wild spot was a potential site for a new factory or a farming operation. Now, under Capitalism, it is a golf-course or a new ski trail. Or a dumping ground.

History is important here. Perhaps the worst legacy of Communism is, ironically, the collapse of community. Forced to live together in cramped quarters, forced for forty-five years to share a life with strangers they didn’t want to share, Bulgarians could hardly wait to put all that bunk behind them when the system crashed at the end of 1989. The crude centripetal force of totalitarianism had vanished, but there was nothing to replace the center of power. Things started to fall apart. Instead of a new heaven and a new earth, the old world just slowly broke down to pieces, leaving behind… emptiness. Useless nature.

Communism created an aversion among Bulgarians for communal life, for shared space. Unfortunately, the newly-found freedom from the regime translated – mistranslated – into self-imposed imprisonment and the worst sort of capitalist egoism. All post-communist societies experienced some version of that scenario, but the Bulgarian case is particularly tragic. People either left the country (two million out of seven million currently live abroad, including myself) or they simply stopped caring about what happens beyond the walls of their tidy apartments. Soon garbage (of which the new consumer society now had a plentiful supply) started piling up in front of houses, in the street, even in the fields. Why should anyone give a damn about nature, if it doesn’t belong to anyone in particular, if no single person holds its title of property? Nature is shared space, and shared space is totalitarian. Ergo, nature is totalitarian. One day the world will end in a syllogism.

I’m writing all of this as a way of introduction to the photographs that follow. The beautiful fields that separate Sofia proper from its posh suburb of Dragalevtzy (where my parents, for better or for worse, reside) at the foot of Mount Vitosha are some of the last undeveloped pieces of urban land, home to various kinds of nesting birds, snakes, rodents, hedgehogs, and the occasional fox. But the recent spike in property prices in Dragalevtzy have turned those fields into construction sites or, alternatively, into a convenient dumping ground for construction debris that has now nearly destroyed the ecosystem. I guess my parents’ house, as environmentally friendly as it is meant to be, is also partly responsible for that destruction. It might be guilt that’s driving me to action, a desire to expiate as much as I can for the sins of the new bourgeois, consumerist class to which I also belong. In any case, it is never too late to save the little we have left. And, I believe, it is best to begin with saving our backyards.

This slideshow requires JavaScript.